Преведена на множество езици и многократно преиздавана, биографичната книга „Магелан. Човекът и неговото дело“ (превод: Асен Разцветников, 320 стр., цена: 18 лв.) се оценява от мнозина като едно от върховите постижения в творчеството на австрийския класик. От 12 ноември в книжарниците!
На фона на бурната епоха на Великите географски открития през XV и XVI век, населена с конкистадори и изследователи, белязана от устрема на Европа към уханните подправки и несметните богатства на Изтока, опирайки се на документи и на усета си на изкусен портретист, Стефан Цвайг изгражда ярък, пълнокръвен образ на легендарния португалец, осъществил първото околосветско плаване и разгадал най-голямата географска тайна на своето време. Драматизъм, лишения, съперничества, предателства, бунтове, огромна воля, дръзновение и мъжество съпътстват историческия Магеланов подвиг, който доказва, че „една идея, окрилена от гений и понесена решително напред от страстно желание, излиза по-силна от стихиите на природата, че винаги един-едничък човек може със своя малък тленен живот да превърне онова, което е било само блян за стотици поколения, в действителност и нетленна истина“.
Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана.
„Срещата“ на две личности с откривателски дух – мореплавателя Фернандо Магелан и пътешественика Стефан Цвайг – ражда вдъхновена биографична проза, пропита с почит и преклонение пред напредъка на познанието и вечната жажда на човека за непознати простори. NAVIGARE NECESSE EST В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът вече не може и не иска да мине в готварницата и избата си без „еспесиериите“, без индийските подправки. Защото северното ядене остава невъобразимо блудкаво и безвкусно дори дълбоко в Средновековието. Дълго време още трябва да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на гражданство в Европа, лимоните почти не се използват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; дори князете и болярите се принуждават да затрупват с тъпо претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби. Но, о чудо: само едно-единствено зърно индийска подправка, няколко гребки чер пипер, един сух мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката гозба, и небцето е вече приятно раздразнено от един странен вкус, който предизвиква охота за ядене. Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на силното и блудкавото затрептяват изведнъж прекрасни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро все още варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства. Една гозба минава за добра само когато е лудо насипана с черен пипер и ужасно подправена; дори в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка започва да гори гърлото като запален барут. Но не само за готварницата си Западът има нужда от такива грамадни количества especiería; също и женската суетност непрестанно иска все повече и повече от новите благоухания на Арабия – сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за жените индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар. Но още по-властно усилва употребата на източни произведения католическата църква – защото нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна трябва да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необозрим път от Арабия до Европа. Също и аптекарите са постоянни купувачи на прославените индийски стоки, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че отдавна вече никой балсам и никое лекарство не изглежда на болните наистина лековито, ако на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum. Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен чар поради далечния си произход, редкостта и екзотиката си, може би също и поради скъпата си цена. Арабско, персийско, индийско – тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднозначни с великолепно, изтънчено, болярско, дворцово, прекрасно и скъпоценно. Никой търговски артикул не е така желан, както скъпите especeria, човек би могъл почти да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен начин душата на Европа. Но тъкмо защото е толкова модна и желана, индийската стока е скъпа и продължава все повече и повече да поскъпва: едва ли би могъл човек днес да пресметне постоянно качващите се трескави криви на цените, защото всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено – опитът ни доказва това; най-лесно би могъл човек да добие една оптическа представа за лудото поскъпване на подправките, ако си спомни, че същият чер пипер, който стои днес открито на всяка трапеза и който хората безгрижно разсипват като пясък, в началото на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе почти равноценен на среброто. Толкова абсолютна и постоянна бе неговата стойност, че много държави и градове калкулираха с чер пипер като с някой благороден метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими имоти и земи, да се изплащат зестри, да се откупува право на гражданство; мнозина князе и много държави установяваха в мерки чер пипер своите мита и когато в Средновековието искаха да кажат, че някой има тежко богатство, хулеха го с прозвището „чувал с чер пипер“. Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като при това затваряха грижливо вратите и прозорците, за да не би някое полъхване на вятъра да издуха няколко прашинки от скъпоценните отпадъци. Но колкото и абсурдно да изглежда в очите на днешните хора това надценяване, то става съвсем ясно и оправдано, щом като сложим в сметката мъчнотиите и опасностите на пренасянето. През ония времена Изтокът лежи тъй неизмеримо далеч от Запада и какви опасности и пречки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите! Каква одисея има да изтърпи всяко отделно зърно, всеки отделен цвят, докато стигнат от зеления храст в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец! Сама по себе си, разбира се, никоя от тия подправки не е някаква рядкост. Напротив, отвъд, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите шубраци растат в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също така буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях струва на Малайските острови не повече, отколкото в Европа една гребка с върха на ножа. Но през колко много ръце трябва да премине стоката, докато достигне през пустини и морета до последния купувач – потребителя! Първата ръка, както винаги, бива най-зле заплатена; малайският роб, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си гръб, завързани с лико на снопчета, получава като възнаграждение само солената си пот. Но неговият господар вече печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я пренася в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за десет дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур). Тук вече стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, иска от търговците данък за претоварването на стоката. Едва след като бъде изплатен тоя данък – едва тогава се дава позволение за претоварването на благоуханната жътва върху друга по-голяма джонка и тоя все пак малък плавателен съд отново се плъзга, тласкан от широки гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго. Месеци минават така в еднообразно плаване и безкрайно чакане при безветрие под безоблачното нажежено небе, а често и в бягане пред внезапните тайфуни и корсарите. Безкрайно мъчно и неизказано пълно с опасности е това пренасяне през две, през три тропически морета; от пет кораба почти винаги единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил благополучно Камбагда и е достигнал най-сетне Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет. Но и новият начин на пренасяне, който начева оттук, съвсем не е по-малко мъчителен и по-малко опасен. В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат послушно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби бавно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море. В преходи, дълги по месеци, арабските кервани пренасят индийската стока – прозвучават имената от „Хиляда и една нощ“ – през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците. Но за зла съдба те са познати не позле и на бедуините – тия пирати на пустинята; често пъти едно дръзко нападение унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци. Онова, което се отърве най-сетне благополучно от пясъчните бури и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет искат налог, и то много изобилен; на сто хиляди дукати изчисляват онова, което е вземал годишно само единият от тия крайпътни разбойници – египетският султан, от налог за пропуск на подправки. Достигне ли стоката най-сетне устието на Нил близо до Александрия, там я очаква още един, най-последният, но не най-незначителният скубач – флотата на Венеция. След коварното унищожение на конкурентния град Бизанс малката република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена направо, стоката трябва най-напред да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, английските търговски складове. Едва подир това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, тръгват в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и следователно – към потребителя.
