Мартин Макдона винаги успява да напипа някоя болна тема. И като един гениален драматург успява да я развие по невероятно интригуващ начин, с покъртително истински персонажи и размазващи диалози. Което обяснява защо пиесите му продължават да се играят с успех по целия свят, включително и у нас. Той обаче доказа, че стига да поиска, спокойно може да загърби театъра за сметка на киното.
След два сравнително успешни опита, третият филм на Макдона се оказа удар в десетката и се превърна в едно от събитията на изминалата година. „Три билборда извън града“ напълно заслужено триумфира с безброй награди и влиза като основен фаворит в битката за „Оскар“. Трудно е да се изброят всичките му достойнства, но може би най-открояващото се е един от най-силните женски образи за последните години, изигран съкрушително от Франсис Макдорманд.
Няма и не може да си представим по-гневна героиня от Милдред Хейс. По-добре е въобще да не й се изпречвате на пътя, дори и мило да ви се усмихва. Тя отчаяно търси справедливост в името на дъщеря си, изнасилена и убита по брутален начин. И тъй като никой не е арестуван и постепенно всички забравят за случилото се, Милдред решава да действа. Не, не взима пушка, за да започне да избива всички мъже. Просто наема три билборда в края на града, съдържащи провокативни послания към местния шериф Уилаби (Уди Харелсън).
Противно на очакванията той съвсем не е злодей, който се опитва да прикрие случая. Напротив, Уилаби съчувства на Милдред, а единствената му вина е в това, че така и не успява да открие убиеца. На другата крайност е неговият заместник Диксън (Сам Рокуел) – типичното ченге, затънало във всевъзможни пороци, включително да решава всеки проблем с помощта на юмруците си. Точно затова сблъсъка му с една скърбяща майка, която няма какво да губи, ще бъде повече от разтърсващ и за двете страни.
„Три билборда“ показва какво се случва когато суровата емоция надделява над разума. Макар че темата е доста нелицеприятна и тягостна, Макдона няма за цел да потиска зрителите. И винаги успява да влее доза хумор дори и на най-неочакваните места или чрез най-колоритните герои. Отдавна не сме гледали филм с толкова открояващи се персонажи, но над всички се извисява „стихията“ Милдред.
Тя е като бомба, която може всеки момент да избухне, а в резултат последствията за всички ще бъдат катастрофални. Милдред е буйна, цапната в устата и винаги готова да срита някого. Донякъде е като герой от някой уестърн или като Джон Рамбо, който се е заел да раздава правосъдие. В случая тя може би за първи път в живота си има цел. Нейната битка не е само заради дъщеря й, а заради всички онеправдани жени по света.
Разбира се, Милдред е всичко това, благодарение на изпълнението на Франсис Макдорманд. Знаем, че тя е голяма актриса, знаем и че винаги успява да блесне на екрана, но това е ролята, с която май завинаги ще я запомним. Не случайно Макдона я пише точно за нея. Но в неговия филм има и поне още две силни роли. Уди Харелсън се представя в съвсем неочаквана светлина и с много обрано присъствие успява да изпъкне на екрана, но всички суперлативи са за винаги подценявания Сам Рокуел. В ролята на деградиралото ченге, което ще претърпи своята еволюция, той изкачва своя актьорски връх и е съвършеният „спаринг“ партньор на Милдред.
Порочно забавен и безсрамно заиграващ се с всички пороци и страхове на Америка, филмът на Макдона е от тези редки бижута, които ти връщат вярата, че Холивуд все пак може да ни поднесе и доза класно кино. Брутално, хващащо за гърлото, но истинско.