🎉✨ Изживейте магията на филмите както никога досега с нашето специално предложение! Насладете се на възхитителната отстъпка от 10% за билети и продукти, когато използвате нашето удобно приложение Cine Grand. 🎟️🛒 🔖 Осребряването е лесно: 📱 Изтеглете приложението Cine Grand. 🎟️ Изберете своите билети или продукти. 🛒 Приложете код "CGVoucher" при плащане. 🎁 Поглезете се и спестете през целия месец. Благодарим ви, че направихте Cine Grand вашият избор за кинематографични изкушения!
„Вълк“, вторият пълнометражен филм на Натали Бианкери, копродукция между Ирландия, Великобритания и Полша, ни въвежда в непознатата за мнозинството от нас вселена на хората, страдащи от видова дисфория – състояние, в което смятат себе си за различни животни – например вълк, кон, дива котка, немска овчарка, папагал (конкретно в този филм). Всъщност „страдат“ може би не е точната дума. Да, тяхното битие наистина е болезнено, но не поради нещо друго, а поради „изправителните норми“ на обществото, което се опитва да им наложи човешка идентичност в специалната „клиника-зоопарк“, в която се развива действието. А иначе… кой може да твърди, че обществото е право, а не те? И кой може да нарече „отклонение“ съвсем естествената, да кажем, при по-малките деца (в живота, не във филма, тук повечето герои са на по-голяма възраст) склонност да се вживяват в ролята на различни животни?Филмът е представен като проект 15-ото издание на София Мийтингс през 2018 година, където получава Голямата награда „Дани Лърнър“, връчена от филмово студио „Ню Бояна“. Заснет е по време на първите Ковид-вълни, а в главната роля виждаме не кой да е , а Джордж Маккей, познат ни от „1917“ на Сам Мендес. Срещнахме се и разговаряхме с режисьорката Натали Бианкери непосредствено преди първата прожекция на „Вълк“ в рамките на Международния конкурс на СФФ, а отговорът на въпроса като какво животно се вижда тя самата след работата по този филм, може да бъде открит… в „Галапагос“ на Кърт Вонегът.Да започнем с първоначалната идея за заснемането на такъв филм. Често чуваме за хора, които си мислят, че са някакви животни или предмет, но сякаш не се замисляме много върху това. Възприемаме го дори като нещо метафорично, а от „Вълк“ разбираме, че е съвсем истинско състояние.И аз не знаех, че има наистина хора с това състояние, но ми попадна новина за жена, която си мислела, че е котка. Реших, че това е наистина интересно, въпреки че статията беше по-скоро шеговита, комична. Усетих, че бих искала да изследвам това състояние, защото по онова време работех по друг проект, който се занимаваше с идентичността и как живеем в собствената си кожа. Мисля, че тези теми тъкмо бяха узрели в съзнанието ми. Така че когато разбрах за видовата дисфория, започнах да интервюирам хора, които бяха в това състояние и наистина се чувстваха като животни. Но знаех също, че не бих искала да снимам документален филм. Не исках да изследвам истинското заболяване в истинския свят, а по-скоро да използвам този синдром като начин да разгледам идентичността в днешния свят през една много фикционална вселена.Но все пак, как досегашният Ви опит като документалист Ви помогна в работата по този филм?Смятам, че заради работата ми в сферата на документалистиката винаги съм имала интерес към истинския живот и той влияе върху избора ми на теми. Търся истории в новините. Те предизвикват у мен нови идеи. Следващият ми филм също дойде от статия. Той също е фикция и няма нищо общо с реални хора, но мисля, че това, което ме интересува във филмите, е истината. Мисля, че съм се отнесла искрено към героите си, въпреки че са фикционални. Отнесла съм се с тях така, както бих се отнесла с участниците в документален филм.Ето го и сложният въпрос за това как актьорите са подходили към ролите си и как Вие работихте с актьорите. Защото още първата сцена в този „зоо-санаториум“ за подрастващи, които смятат себе си за различни животни, е изключително убедителна…Първо, кастингът беше дълъг. Изгледах много видеа на кандидати, някои актьори пък видях във филми и сама ги поканих. Например, за ролята на момичето-кон, поканих не актриса, а членка на една група, в която обичат да се маскират като коне. Беше доста еклектичен състав. Важно бе още в началото да направя добър избор... А другото ключово нещо беше, че имахме невероятен треньор по движенията. Името му е Тери Нотари. Той е работил по „Планетата на маймуните“ и по „Квадратът“. Невероятно добре разви движенията на героите, особено движенията на героя на Джордж, понеже той изискваше много тренировки. Прекарахме много време в репетиции. Тери Нотари е нещо като тайна суперзвезда в сянка.Усвояването на движенията, казвате, е било важно, а това подчертано важи и за движенията и играта с очите – особено на главния персонаж, вълка…Към ролята на Джордж подходихме така: винаги му казвах, че това е героят, когото най-малко познавам, въпреки че е главният. Защото това е много особена ситуация – да вярваш, че си животно. Започнахме с движенията, решихме, че така най-лесно ще разберем какво е за него да е вълк. И наистина открихме как се чувстваш, когато си човек, но да предпочиташ да вървиш на четири крака, да виеш вместо да говориш, да на живееш в гората. Джордж медитираше дълги часове в гората, докато например малки мишлета се осмеляваха да го приближат. Той изследваше наистина духовно и физически връзката с вълка. Оттам вече построихме образа на момчето Джейкъб. А когато се чувстваш вътрешно така, какво е да седиш в класната стая? Какво е да трябва да изпълниш очакванията на околните да си човешко същество? Оттам тръгнаха да се напластяват мълчанието и болката в неговия персонаж. И във филма около него винаги витае усещането, че се е вкопчил в някаква тайна.Това да трябва да изпълниш очакванията към едно човешко същество е и философски въпрос в този филм. Зад него се крие спектър от философски идеи: какво е човешко и какво - нечовешко, защо нещата се случват така в това човешко, но и нечовешко общество, в което живеем днес...Намерението ми в този филм понякога оставя хората объркани, защото в него всичко е двузначно. На повърхността виждаме човек, който би искал да е вълк - и някои хора виждат само този план. Но от това наистина произтичат много въпроси. Какво значи да си човек? Какво е идентичност? С нея ли се раждаме? Сами ли я избираме? Желанията ни ли ни дефинират? Или физическата ни форма? Честно казано, във филма ми няма отговори. Дори Джейкъб да заживее в природата - какъв живот ще води после, ще си струва ли? Бруталността на клиниката е адска, това със сигурност не е добра алтернатива, но пък каква е цената на това винаги да си себе си? Също и другите герои, например „немската овчарка“ - той сам е избрал да е немска овчарка. Но какво в нашия свят го е направило толкова нещастен, че да предпочете да живее в клиника, и да се преструва там, че си мисли, че е куче, вместо да е един нормален тийнейджър?... Исках да засегна много въпроси и да ги оставя нерешени пред всички.В наши дни метафоричното и житейското сякаш все по-често се сливат. Според Вас този филм дистопия ли е, или по-скоро не?Очевидно, филмът не се случва точно в нашата реалност, макар че би могъл. Не мисля, че има нещо в този свят, което да е по-малко странно или брутално, ако говорим например за конверсионната терапия и всичките ѝ безброй вариации в САЩ през 70-те... И паралели могат да се правят не само с джендъра, но и с расата, и с още милион неща. Макар да е много дистопична ситуация, тя е в същото време и много приложима. А сцената с родителското посещение ни дава това усещане, че има всъщност някакъв външен свят различен от лудостта на тази клиника. Но да, използвам идеята за видовата дисфория, за да говоря по нов начин за проблеми, които са били вече разглеждани от други ъгли. Макар че кой знае, това състояние се среща все по-често. Може след 50 години вече да не е рядко срещано - в този свят, където технологията ни отчуждава един от друг. Ето, с Ковид-пандемията видяхме как хората мигрират към провинцията. Наистина не знаем какво ще последва.Не пропускайте „Вълк“ ДНЕС – 17 март от 15:30 часа в Дома на киното! Това е последният Ви шанс да се срещнете с предизвикателния филм на Натали Бианкери! ... още »
17 март – кино ЛЮМИЕР – 18:00 ГАЛА премиера на „Как се научих да летя“, най-новия филм на сръбския режисьор Радивое Андрич добре познат на българските зрители с хитовете „Когато порасна, ще стана Кенгуру“ и „Светкавици“. Раша е член на Международното жури на 26-ия София Филм Фест и лично ще представи филма си в кино Люмиер. Проектът е създаден по награждавания роман на известната детска писателка Ясминка Петрович и бе представен в развитие на София Мийтингс 2018. „Как се научих да летя“ е съвместна продукция между Sense Production (Сърбия), Kinorama (Хърватия), Арт Фест (България) и Silverart (Словакия). Филмът разказва семейна история през погледа на една тийнейджърка. Действието се развива на идиличния остров Хвар, създавайки картина на безгрижно детство – както с начина, по който възприема света дванайсетгодишната София, така и от гледната точка на нейната баба. 17 март – кино ЛЮМИЕР – 20:30 ВРЪЧВАНЕ на Специалната награда на София Филм Фест на изключителният творец Лех МАЙЕВСКИ, член на Международното жури на 26-ия СФФ. Лех Майевски е поет, медиен артист, писател, филмов, театрален и оперен режисьор, оператор, монтажист, композитор, художник и продуцент. Неговите видео, филмови и художествени произведения са представяни в различни галерии и музеи по света. Лех Майевски изнася лекции за скрития език на символите в различни университети, колежи и академии по изкуствата. Най-новият филм на Лех Майевски „Бриджит Бардо завинаги“ (2021) е създаден по романа му „Pilgrimage To The Grave of Brigitte Bardot Miraculous“. Действието се развива в средата на XX век в комунистическа Полша. Адам живее с майка си, която е преследвана от Държавната служба за сигурност. Бащата на Адам се сражава през Втората световна война като пилот в защита на Великобритания и оттогава никой не е чувал за него. Не е ясно дали е останал в Англия, или се е върнал и се крие, за да избегне преследване. От него пристигат пакети и пощенски картички, но Адам, който никога не е виждал баща си, подозира, че ги изпраща някой друг. В училище той продължава да мечтае, че някой ден баща му ще кацне на спортната площадка със своя Spitfire и ще излезе жив, героичен и величествен. Един ден, докато гледа в киното филма „Презрение“ на Жан-Люк Годар, момчето се пренася в гримьорната на младата Бриджит Бардо и в нейния свят на филмови и музикални звезди... ... още »
„Интрегалде“ на Раду Мунтеан ни замешетява от първата си сцена – сред дезориентираща глъчка десетки добре екипирани планинари разпределят хранителни помощи. Залата ехти, а хората се щурат, минути преди да наскачат по офроуд джиповете си и да отпрашат по планинските пътища на Трансилвания, в търсене на бедни семейства в порутени бараки, на които да оставят коледните си чували. Истински контакт между добротворците и местните няма, вместо него по домовете се разиграват кратки сцени на взаимно неудобство, предизвикани от външната намеса… В една от колите се качва объркан възрастен селянин, Кенте, който веднага изсипва върху остналите пътници порой от несвързани думи. Докато се опитват да го откарат поне донякъде, Дан, Мария и Илинка се загубват все по-дълбоко в гората, а огромният джип в един момент затъва в калта. Следват часове, в които героите ще покажат най-лошото, но и най-доброто от себе си.„Интрегалде“ е филм с особено плавен ход – в него нищо не се случва, преди да е дошъл правилният момент за него, а за суровия трансилвански пейзаж в края на есента е оставено предостатъчно място. Отношенията на героите вероятно са започнали малко преди началото на действието. Приятелствата звънтят на кухо – граждани в скъпа екипировка са се събрали, за да помогнат на някого и да се почувстват добре от това, но единствено общата им кауза налага нещо като близост между тях.Какво означава да предложиш помощ и докъде стигат дългът, а и задълженията ти на благодетел – пита Раду Мунтеан в „Интрегалде“, докато героите му затъват в собствените си човешки грехове.Не пропускайте най-новия филм на Раду Мунтеан, един от най-добрите румънски режисьори от генерацията творци с многобройни награди от филмови форуми в цял свят. Той лично ще представи „Интрегалде“ пред българската публика ДНЕС, 16 март (сряда), от 18:00 часа в Кино ОДЕОН и УТРЕ, 17 март (четвъртък), от 18:30 часа в Културен център „G8“. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
Село Круша, някъде в Косово, е всичко друго, но не и забравено. В него се стичат миротворци, журналисти, патоанатоми и терапевти, в опит да разкрият жертвите на масово убейство от времето на войната и да излекуват травмите на оцелелите. Вдовиците от селото не знаят на какво да се надяват, имат нужда да научат истината, но и се страхуват, че няма да я понесат, а най-силно се измъчват от бездействието и зависимостта си. Патриархалните норми ги държат изкъсо, местната общност много внимателно следи дали някоя няма да „кривне“ от пътя, дори само в мислите си. Ала Фахрие не може повече да живее така - дошъл е моментът да открие какво точно се е случило с мъжа ѝ и да започне сама да взима решения за живота си. Тя трябва да се докаже, защото ѝ е дошло до гуша от тихото неодобрение към вдовиците.Филмът на Блерта Башоли „Кошерът“ разказва за група жени, осмелили се да започнат собствен бизнес в едно село, което все още не може да преработи травмата си. Специалните гости, които представят тази завладяваща творба на 26-ия София Филм Фест, са двама от продуцентите му - Агон Ука и Валон Байгора, а вторият отговаря на въпросите ни.Да започнем с това до каква степен историята на Фахрие е истинска?Да, филмът се основава на истинска история. Фахрие, главната героиня, наистина съществува. Естествено, режисьорката Блерта Башоли внесе някои промени по естетически и драматургични причини. Но 95% от историята са съвсем истински.А как попадна Блерта Башоли на този сюжет, познат ли е в Косово?Не, историята не е позната в Косово. Докато Блерта учеше в магистърска програма на Нюйоркския университет, ѝ попаднала историята за една жена от село Круша, която много искала да си извади шофьорска книжка. Това предизвикало голямо вълнение в селото. Историята ѝ се сторила толкова интересна, че когато се върнала в Косово, Блерта потърсила и открила Фахрие. Научила още какво е преживяла през войната, много харесала енергията на Фахрие, нейния хъс, визията ѝ за бъдещето. Блерта решила, че трябва да заснеме филм за нея. Всъщност нашата героиня има истории за поне 5 филма, но Блерта избира именно епизода с айвара. Той ѝ се сторил най-личен. На Блерта ѝ отне доста време да развие сценария, да намери финансиране и да създаде това, което имаме сега. Дълъг път беше, шестгодишен процес.На кой етап се включихте вие тримата, с Агон и Ил Ука, като продуценти?Доста рано, защото знаехме, че Блерта пише този сценарий. Ил Ука ми разказа за историята и ми даде да я прочета. Веднага разбрах, че искам да снимаме този филм. Историята ме трогна силно и знаех, че наистина трябва да се захванем с нея. Това се случи около година, след като Блерта вече беше започнала работа по сценария. Този труд продължи, като дълго време търсехме финансиране.Историята се развива преди 15-20 години...В 2006 година.Един от конфликтите във филма се върти около това, че главната героиня Фахрие се научава да шофира, при това – против волята на близките си. Сякаш всички смятат това за срамно деяние… Чувахме за подобни борби в Саудитска Арабия, но сега се оказва, че и на Западните Балкани е възможно да съществуват тези патрирахални порядки. Наистина ли е такова отношението в Косово?Не, не е такова. В Косово жените си карат коли, често са мениджъри, имаме много силни жени в нашето общество. Историята не отразява нито нивото ни като общество, нито манталитета ни. Става дума не за това, че Фахрие е жена, а за това, че в едно малко село на име Круша, почти не са останали мъже, а колкото са останали – вече са много стари. А повечето жени са вдовици. Та проблемът не е дали жена ще шофира, а че една вдовица решава да вземе живота си в ръце и да започне да решава сама всичко – за себе си и за бъдещето си.При все това точно хващането на кормилото се е превърнало в метафора. Разкажете ми повече за актрисите във филма и особено за Илка Гаши, която видяхме в главната роля. Сториха ми се толкова органични, че човек в първия момент може да ги сметне за натуршчици с подобна съдба. Но това са професионални, утвърдени актриси, които с голям кураж поемат риска да изглеждат така обрулени от живота.Късметлии сме да имаме такъв талантлив състав. Актрисата в главната роля, Илка Гаши, беше част от този проект от неговия първи ден. Блерта създаваше героинята си по Илка и с нея - актрисата от самото начало участваше в срещите с истинската Фахрие, наблюдаваше я, анализираше, разпитваше. Причината Илка така реалистично да се превъплъти в образа беше, че тя прекара наистина много време с Фахрие. Когато започнахме снимките, Илка отказваше прическа и грим – наистина се превърна в героинята си. В някои сцени ѝ се налагаше да вдига много тежки неща, чудехме се дали ще може, дали няма да се нарани. Но тя беше желязна. Бяхме изненадани от силата и енергията, които се развиха в нея, и от това как влагаше всичко от себе си в ролята. За известно време тя живееше в героинята си. Другите актриси във филма също са професионалистки. За Блерта беше важно да имат предварителна подготовка – работиха дълго заедно, четяха сценария на маса, а после репетираха и на локация. Блерта следеше всички детайли, емоции, всяка дреха или предмет, беше много изискваща. Тя и екипът свършиха огромна работа и сега имаме филм, който е чиста емоция и наистина говори на публиката. Благодарни сме.А самата Фахрие участваше ли в създаването на героинята си?Блерта често се срещаше и разговаряше с нея, но не й беше показвала сценария предварително. Така че истинската Фахрие видя филма, чак когато той беше вече завършен. За Блерта беше много важно каква ще е реакцията на Фахрие към филма и начинът, по който в него е представена собствената ѝ житейска история. Когато вече имахме завършен филм и знаехме, че това е финалният му вариант, Блерта помоли мен и Ил Ука да покажем филма на Фахрие и да видим какво е мнението ѝ. За нас това беше много стресиращ момент. Имахме всички права, нямаше как законово филмът да бъде спрян от показ, но ако Фахрие не беше съгласна с филма, щяхме да имаме морален проблем. Не бяхме сигурни тогава какво щяхме да направим, дали бихме го представили пред публика или не. Страхувахме се, че ако Фахрие не се разпознаеше във филма, Блерта щеше да се откаже да го показва. Та имахме 87 много напрегнати минути. Показахме ѝ го в нейния офис – тя го изгледа, без да помръдне дори едно мускулче по лицето ѝ. Беше напълно съсредоточена във филма, а за нас тези 87 минути бяха изпълнени със стрес. Когато го изгледа, ни погледна и каза "Браво, добра работа. Много ми харесва как Илка", която е всъщност много известна актриса в Косово, "показва живота ми".На какво ни учи тази история?Сигурно Блерта по-добре би отговорила, но мисля че „Кошерът“ ни учи как хората всъщност могат да бъдат много силни. Дори и в най-тежките ситуации намират надежда – и тази надежда помага не само на тях да намерят пътя си, тя се отразява на цялото общество и му показва как нещата да се променят към добро. За мен Фахрие е вдъхновяващ герой заради всичко, през което е минала, и заради несломимия си дух, който ѝ дава сила да продължи напред, при това с усмивка на лице. Всички бяхме вдъхновени от образа ѝ. Не мога да кажа, че „Кошерът“ е филм, от който ти става по-добре, но е вдъхновяващ именно с това, че ни показва как от най-лошите неща в живота си да направим нещо хубаво.Не пропускайте последната прожекция на „Кошерът“ на голям екран във фестивалната програма ДНЕС – 16 март (сряда), от 19:15 часа в Културен център „G8“! Филмът ще бъде представен лично от продуцентите Агон Ука и Валон Байгора и е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
Един от любимите режисьори на публиката на София Филм Фест отново е у нас. Сърджан Драгоевич („Не сме ангели“, „Хубаво село хубаво гори“, „Свети Георги убива змея“, „Парад“) пристига с новия си филм „Небеса“, съставен от три различни истории, всяка от които подхожда към темата за божието чудо (в каноничния смисъл на понятието) от различен ъгъл в три различни години – 1993, 2001 и 2006. Какво значи ореолът, с който се сдобива атеистът Стоян, какъв е пътят към изкуплението на стари прегрешения, как творческата индустрия изяжда изкуството и как вярата също може да се превърне във форма на консуматорство, какво е саможертвата в името на ближния днес… Всички тези важни въпроси са оплетени в сложен лабиринт, който не изключва и комедията като форма, колкото и сериозни теми да поставя. Киноверсията е над два часа, а Сърджан Драгоевич подготвя също така тричасова режисьорска версия, която ще има и своя телевизионен вариант, разделена на 4 серии. С „Небеса“ Драгоевич участва в Балканския конкурс на 26-ия София Филм Фест.Г-н Драгоевич, да започнем с литературната основа на филма. Историите са от френския писател Марсел Еме, но колко добре съответстват на нашата, балканската действителност само!Вдъхновението идва още от времената, когато бях ученик. Тогава открих неговите приказки, още през 70-те години на ХХ век, и много ми допадна чувството му за хумор, иронията му. Разбира се, после преминах през много други неща – бях журналист, писах поезия и проза, завърших клинична психология, после се записах да уча във Филмовата академия… и след доста години, сигурно 40, отново се върнах към Марсел Еме, преоткривайки го и спомняйки си, че още като ученик съм гледал на приказките му като на възможност за много добър филм, защото са толкова универсални и вечни… Може би е съвпадение, но по-малката ми сестра вече 25 години е монахиня и с нея често се виждаме, макар манастирът, в който тя е игуменка, да е чак в Черна гора. Двамата често разговаряме по въпросите за вярата, вярването и християнството, така че този филм по някакъв начин е посветен и на нея. В началото решението ѝ да се замонаши ме изненада – тя завърши филология, но на 20 и няколко години реши да отиде в манастир – житейски път, който малцина избират. Но пък виждам, че тя е щастлива и посветена на своя избор и няма дилема около него, за разлика от нас, „цивилните“, които често изпитваме съмнения относно вярата и всичко около нея, оценявайки и позитивното, духовното, но създавайки и негативни конотации спрямо църквата като институция.Сестра Ви хареса ли филма?Тя прочете няколко от версиите на сценария, после гледа и филма, докато още се монтираше, и много ѝ допадна. Прожектирах „Небеса“ и на други духовни лица – на един православен владика в Германия – отец Григорий, както и на един католически епископ. И двамата много го харесаха, а знаете, че не е лека задача да направи човек филм на толкова чувствителна тема, защото лесно можеш да засегнеш някого, ако той е дълбоко вярващ. На различните фестивали, на които досега се е появявал филмът, реакциите са много интересни. Например в Испания, на фестивала във Валенсия, асоциациите бяха с Бунюел и зрителите откриваха повече критиката към църквата, отколкото други зрители в други страни и градове. В Локарно пък имаше зрители от Азия, за които концепцията за прераждането във втората част беше най-любопитна и свързваха тази тема с влияния от будизма. Но да се направи филм за християнството не е просто и лесно.Какво е значението на чудото за съвременния човек?Централно вдъхновение за „Небеса“ ми бяха божествените чудеса, които и в прозата на Марсел Еме са разгледани по много оригинален начин, но едновременно с това идеята ми беше историите във филма да са ситуирани в наши дни. Във времената на пост-комунизма, след 50 години атеизъм, не е лесен процес да приемеш Христос и християнството и много опити за завръщане към християнството са смешни. Получава се така, защото много хора се учат да бъдат отново вярващи, а това учене често е свързано с много недоразумения – измислят се много обичаи, които не са съществували преди, християнството бива напасвано към днешната реалност на капиталистически преход и резултатът накрая е нещо доста необичайно... Като през II-III век, когато всичко е доста смесено с езическите богове и традиции. И този наш преход от комунизъм към капитализъм по някакъв начин напомня за времената на ранното християнство, според мен.Как можем да коментираме финала, без да издаваме какво се случва накрая?Финалът повдига въпроса за Златния телец – това е една метафора, която е също много важна за филма и поставя въпроса дали днес вярваме наистина в Христос или в някой негов заместител – бил той политически или консуматорски; дали вярата на съвременния човек всъщност не е в Златния телец, а не в Бога. В този филм има много алегории и метафори. Но мога да кажа, че драматургията на „Небеса“ е само мегафонът, през който публиката получава възможността по-лесно да го следи. Целият филм обаче е много повече мое лично есе за християнството, отколкото лесна за проследяване праволинейна история. А на тези 7-8 фестивала, на които беше показан в последните месеци, стигнах до заключението, че младата публика го приема най-добре – от гимназисти на 17-18 години до студенти. По-възрастната публика по-трудно го припознава.Ако разгледаме трите части на този омнибус, има много интересна градация. Първата част е повече комедия (подсещайки ни по нещо и за ранните Ви класики „Не сме ангели“, един вид автоцитат), докато нататък всичко сякаш става доста по-заплетено, абсурдистко, дори страшно и мрачно в определени моменти – тук също проблясват реминисценции, които емоционално можем да отнесем и към „Хубаво село хубаво гори“, и към „Свети Георги убива змея“, и към финала на „Парад“…Може би това идва от опита ми като клиничен психолог, но в повечето филми, които правя, изпитвам тази необходимост да извърша позитивна манипулация на зрителя, когото да поведа в съвсем друга посока, от тази, в която е очаквал. Това не е начин на разказване, който улеснява аудиторията. Днешната публика все повече и повече гледа платформи като „Нетфликс“ и други подобни, където филмите са предимно линеарни, с праволинейна драматургия от началото до края. А това, което аз се опитвам да правя, за мнозина зрители е затрудняващо и дори изнервящо. Има доста полярни реакции – от „тоя филм е пълна безсмислица, нищо не разбрах“ до „наистина много ми допадна“… За един автор най-лошата реакция е някой да каже „Ми, добре, не е лош“… А моята цел е реакциите да са силни – дали позитивни, или негативни, това за мен е почти едно и също… Като автор ми се струва, че имах правото да направя и некомуникативен филм. В кариерата си съм имал много филми, които са били хитове и в Европа, и по света. „Хубаво село хубаво гори“ имаше дистрибуция буквално по целия свят. „Парад“ беше изключително популярен и в Европа, и в нашия регион… Е, „Небеса“ не е такъв филм. Той ще се върти с години по телевизиите и накрая ще добие своя статус, но засега е филмът ми с най-малко зрители. Не съм и очаквал нещо различно. Имаме дистрибуция и в Сърбия, и в Германия, например. В Германия зрителите са три пъти повече, отколкото в моята страна… Публиката също много се е променила. Днешната публика в кината търси много повече забавлението, но… как да ви кажа – аз винаги съм правил това, което мен ме занимава и никога не съм тръгвал от въпроса дали на публиката ще й хареса или не. Като автор все пак имам правото да правя това, което на мен ми се иска.Не пропускайте „Небеса“ ДНЕС – 16 март (сряда) от 20:30 ч. в кино „Одеон“ (със среща-разговор със Сърджан Драгоевич и продуцентката Биляна Първанович) и УТРЕ – 17 март от 20:45 ч. в Културен център G8. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
Носителят на наградата за най-добър сценарий от фестивала във Венеция 2021 – „107 майки“ на режисьора Петер Керекеш ще бъде показан в специалната селекция „Калейдоскоп“ на 26-ия СФФ. Филмът проследява историите от реалния живот на майки в затвора в Одеса, в Украйна. Съвместна продукция между Словакия, Чехия и Украйна, филмът успешно смесва документален разказ и художествена измислица. Леся е извършила престъпление от страст, за което излежава 7-годишна присъда в един от женските затвори на Одеса. Тя току-що е родила първото си дете и навлиза в свят, населен само от жени: затворнички, медицински сестри и надзирателки, жени на всякаква възраст, съпруги и вдовици, дъщери, бременни жени и жени с деца. Ако не беше цветът на униформата, щеше да е трудно да се разбере кой кой е. „Исках филмът да бъде автентично колективно свидетелство на осъдените майки – не само чрез разговорите, но и чрез безмълвните сцени – самотата, която изпитват, когато отнемат децата им, а те отчаяно довършват тортата за рождения ден; проблясъците на щастие, когато за кратко жените забравят, че са в затвора“, споделя Петер Керекеш. „107 майки“ е експериментален филм, базиран на задълбочено проучване, пет-годишен снимачен период и над 400 интервюта с истински затворници. Филмът се превръща в приказка за майчинството, а едно особено трогателно интервю с майка и дъщеря остава в сърцето на публиката задълго. Не пропускайте „107 майки“ ДНЕС – 15 март (вторник), от 20:30 часа в Дома на киното и УТРЕ – 16 март (сряда), от 19:45 часа в Euro Cinema. Филмът е достъпен и ОНЛАЙН на online.siff.bg! Най-новият филм на украинския режисьор Олег Сенцов „Носорог“, започва своя път от международния копродукционен пазар София Мийтингс през 2012 година и печели наградата за най-добър филмов проект - режисьорът е откритие на София Мийтингс. Реализиран като съвместна продукция между Украйна, Полша и Германия, „Носорог“ участва и в Works in Progress на София Мийтингс, а през есента на 2021 година бе световната му премиера в конкурсната програма „Хоризонти“ на кинофестивала във Венеция. „Носорог“ е история за криминален престъпник, който търси изкупление; един разказ, който представя грозната страна на живота в постсъветска Украйна. В главната роля е младата звезда Сергей Филомонов. Неговият герой с прякор Носорог e престъпник в Украйна през 90-те години на миналия век, въвлечен в мафиотския подземен свят. Любовната му връзка с Марина (в ролята Алина Зевакова) първоначално е щастлива, но със задълбочаване на отношенията му с престъпния свят, животът му се променя радикално и безвъзвратно. „Носорог“ напомня до голяма степен на класически филм за мафията, но специфичната обстановка го отличава, спечелвайки му място в жанра на постсъветската криминална драма“, пише онлайн изданието Deadline за филма на Сенцов. Проектът „Носорог“ е белязан с реалната житейска история на режисьора Олег Сенцов, който е член на Международното жури на 26-ия СФФ, но в момента е на фронта в Украйна. В самото начало на подготовка на снимките на филма през 2014 година, Сенцов е арестуван от руските служби за сигурност по обвинения в терористични действия заради позицията му за анексирането на Крим от Русия и подкрепата му на Евромайдан в Киев. Впоследствие получава присъда от 20 години затвор. Благодарение на международната филмова общност, която повдига апел за защита и освобождаване на Сенцов, той е пуснат на свобода срещу размяна на затворници, след 5 години и половина ефективно излежаване на присъдата, гладна стачка и сериозно брожение в света на киното срещу безапелационната позиция на руското правителство по случая. След дълго физическо възстановяване, Сенцов възобновява работата си по „Носорог“ и успява да го завърши. Не пропускайте „Носорог“ на голям екран УТРЕ – 16 март (сряда), от 20:30 часа в Кино „Люмиер“ и на 19 март (събота), от 19:30 часа в Дома на киното. Филмът е достъпен и ОНЛАЙН на online.siff.bg! ... още »
Ли, Йета и Че са три приятелки на прага на порастването. Консервативната среда в родното им село някъде в планините на Косово не им понася - майката на мъжкараната Че я притиска да поеме семейния фризьорски салон, баща ѝ я бие; Йета е изгубила родителите си като дете и дели дома си с един твърде настъпателен чичо; влюбената Ли мечтае за свобода и разнообразие. Момичетата гледат малкия си свят от високо, от любимата си скала на хълма над селото. По всичко изглежда, че трите, с тяхното твърде силно приятелство, не могат да се впишат в средата - каквото и да направят, все се оказва, че са нарушили някакво правило.Когато местна банда напада приятеля на Ли, девойките решават, че самите те биха могли да станат банда. Започва поредица от обири - весели, звездни и лековати, каквито могат да са само в мечтите на три тийнейджърки.В „Хълмът на лъвиците“ всичко се случва с еуфорична лекота - любов, несигурност, скръб и желание за свобода ехтят с лъвски рев между планинските ридове, а трите момичета, всяка по своя начин крехка и силна, успяват, макар и в едно безизходно лято, да изживеят приключението на живота си.Режисьорката и сценаристката на филма Луана Байрами (името ѝ означава „лъвица“ на албански!) е родена в Република Косово, а понастоящем живее във Франция. Започва кариерата си като актриса в телевизионни и филмови проекти, между които „Портрет на момиче в пламъци“ (2019) на режисьорката Селин Сиама. „Хълмът на лъвиците“ (2021) е нейният режисьорски дебют, а в Балканския конкурс на София Филм Фест това е поредното силно заглавие от младата косовска кинематография в последните години, наред с „Татко“ на Висар Морина и „Галактика Андромеда“ на Море Рача.Не пропускайте „Хълмът на лъвиците“ на голям екран ДНЕС - 15 март (вторник), от 19:00 часа в Културен център „G8“. Филмът е достъпен и ОНЛАЙН на online.siff.bg! ... още »
