🎉✨ Изживейте магията на филмите както никога досега с нашето специално предложение! Насладете се на възхитителната отстъпка от 10% за билети и продукти, когато използвате нашето удобно приложение Cine Grand. 🎟️🛒 🔖 Осребряването е лесно: 📱 Изтеглете приложението Cine Grand. 🎟️ Изберете своите билети или продукти. 🛒 Приложете код "CGVoucher" при плащане. 🎁 Поглезете се и спестете през целия месец. Благодарим ви, че направихте Cine Grand вашият избор за кинематографични изкушения!
В юбилейната серия „СФФ 25“ отново ще имате възможност да видите шедьовъра на Хю Хъдсън „Огнените колесници“ на голям екран! Филмът разказва истинската история на Ерик Лидъл (Иън Чарлсън) и Харълд Ейбрахамс (Бен Крос), които надмогват личните си проблеми, за да се надпреварват за златен олимпийски медал през 1924 година съответно за Великобритания и Шотландия. Дълбоко религиозният Лидъл застава на старта, въпреки че той се пада в неделя, а евреинът Ейбрахамс трябва да се изправи срещу антисемитизма… А ето какво ни припомня режисьорът и голям приятел на София Филм Фест при едно от предишните си гостувания на фестивала за същината на спорта – в едни години, в които все повече и повече сме склонни да се отдалечаваме от тази същина... Спортът е чисто изкуство. Индивидуално изкуство. Дори колективните спортове като футбола са изкуство... Да, спортът определено е изкуство: скоковете във вода са нещо много красиво, стрелбата с лък също... Освен това колективните спортове като футбола, волейбола, баскетбола създават усещане за взаимност, за съпричастност, за семейство. Индивидуалните пък, като тичането например, те вдъхновяват всеки ден да оправяш предизвикателства към самия себе си. Не с цел на всяка цена да победиш, разбира се. Има един баланс, който трябва да откриеш, и това също е изкуство. Но за съжаление хората в наши дни са забравили тази страна на спорта. Хората са забравили всичко. Днес те мислят само за състезания и финансиране. И спортът се превръща все повече и повече в стремеж към лична слава и лична изгода – пари.Действието на „Огнените колесници“ обаче се развива в средата на 20-те години на ХХ век. Какво означава специално за вас този исторически период? За Англия, защото все пак изобразявам Англия от онези години, това са годините след Първата световна война – първото следвоенно поколение млади мъже, чиито бащи и братя са загинали в тази война. Не мога да кажа, че съм се интересувал специално от този исторически период преди, но в процеса на снимане на филма започнах да се интересувам.Какво ви донесе в личен план световният успех на „Огнените колесници” през 80-те? Нямам предвид само „Оскарите”. Да, логично е, че след 4 „Оскар”-а станах доста добре познат режисьор и това ми даде възможност да създам още много филми. Получих покани да творя в Холивуд, но отказах, защото предпочетох да остана повече в европейската традиция. И това не се оказа толкова лоша идея… В американското кино всичко се случва прекалено бързо, а как можеш да разкажеш история за две секунди? „Огнените колесници”, напротив, е бавен, съблазняващ филм. Смятам, че един филм трябва да те съблазнява постепенно, а не всичко в него да се случва прекалено бързо и като излезеш от киното, вече да си го забравил и да те занимава само това къде си паркирал... Разкажете ни за работата си с Вангелис, който написа музиката „Огнените колесници” – композициите му, също като филма, още от самото начало се превръщат в световна класика. Вангелис е мой стар приятел, още от края на 60-те; на една възраст сме и съм работил с него много пъти. Да, музиката пътува по света – може би по-лесно от филмите. Вангелис е изключителен талант и има страхотно усещане за това как да превежда емоцията на образите на езика на музиката. Гледайте „Огнените колесници“ ДНЕС – 20 март, от 18:30 часа в кино „Люмиер“ и… след локдауна – на 5 април, отново от 18:30 часа, в Дома на киното! ... още »
Един доста различен филм на бежанска тематика ни предлага родената в Тунис режисьорка Каутер Бен Хания. Казано по-точно, „Човекът, който си продаде кожата“ всъщност по-скоро само тръгва от тази рамка, за да постави едни много по-стари и все още неразрешени за човечеството въпроси: къде е границата между свободата и робството, между човека и предмета, между личното достойнство и разголената публичност, между изкуството и опакото му, насилието… Героят на този филм е млад сириец – но не един от безбройните безименни хора без лица, с чиито истории лицемерно избираме да се разминем набързо и да превключим на друг канал, иначе размахвайки флага на хуманизма. Не, героят Сам Али има лице, има рижав котарак, има приятелка, която го обича и на която прави публично предложение за женитба в обществения транспорт – причина да бъде хвърлен в ареста за неприемливо поведение. Има и гръб, който предоставя на световноизвестен художник, приемайки сделката да се превърне в жива картина, в замяна на това да може да пътува свободно и да стигне до любимата си в Белгия.Не че сюжетът също не ни е познат като рамка още от народните приказки, през „Фауст“, та чак до съвременните антиутопии... Дяволът обаче е в детайлите. Артистът, купил кожата на Сам, още в началото съвсем честно определя себе си като Мефистофел. А към края на филма, когато Сам му се обажда от Рая, казва: „Знаеш ли кое е по-лошо от това да бъдеш част от Системата? – Системата да те игнорира“… Това обаче е само един от възможните финали. Всяка история, почиваща донякъде на реални източници (вижте творчеството на белгийския артист-концептуалист Вим Делвоа – б.ред.), винаги има повече краища.Каутер Бен Хания започва кариерата си като документалист. Третият ѝ пълнометражен и първи игрален филм „Красавицата и кучетата“ участва на фестивала в Кан през 2017 и е официалното предложение на Тунис за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Сред номинациите и наградите на „Човекът, който си продаде кожата“ (2020) са за най-добър актьор (Венеция ‘20), най-добър сценарий (Стокхолм ’20) и най-добър филм на арабски език (Ал Гуна ’20).Гледайте филма на голям екран ДНЕС – 20 март, от 20:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“ и УТРЕ – 21 март, от 18:00 часа, в кино „Люмиер“! ... още »
Днес е единствената, ексклузивна прожекция на неговия тотален хит „Рамбо: Първа кръв“Тед Кочев е роден в Торонто, Онтарио, в семейство на български заселници от Пловдив. Дипломира се със специалност английска литература в Университета в Торонто. Започва кариерата на 24-годишна възраст като режисьор на телевизионни филми в канадската обществена телевизия СВС. Той е сред най-големите имена в Холивуд. Носител е на „Златна мечка“ от фестивала в Берлин за „Обучението на Дъди Кравиц“ (1974), получил също и номинация за „Оскар“, както и на две номинации за „Златна палма“ в Кан за „Да се събудиш в страх“ (1971) и „Джошуа преди и сега“ (1985). „Рамбо: Първа кръв“ е един от най-големите боксофис хитове за всички времена. Тед Кочев беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2016 година. Ето част от думите му, с които поздравява българската публика днес:Здравей, София! Здравей, скъпи Кита! Аз съм Тодор Кочев – българин!Кита, за мен е голямо удоволствие да те поздравя за двайсет и петата годишнина на страхотния София Филм Фест! Не мога да опиша колко беше вълнуващо да бъда там, да получа признанието и аплодисментите от любимата родина на моите родители. По време на това незабравимо посещение, прекарах много време в изследване на корените на моите родители и целия им живот в България. Винаги помня колко топло и уютно беше в България, колко вкъщи! Пеенето и танците в началото на този София Филм Фeст ме въраха към детството ми в Торонто, където семейството ми и техните гости пееха и танцуваха българска народна музика. Обичам, обичах и още обичам да танцувам български хора! В моя филм „Първа кръв“ участва Силвестър Сталоун. Избрах го, защото излъчваше твърдост, но и специална чувствителност, която беше идеална за главния герой – Рамбо. Предложих му Джон Рамбо и Силвестър се съгласи, при условие, че – какво? Че може да пренапише сценария с заедно с мен, без да знае, че възнамерявам да направя това. „Много ясно!“ – казах. Работихме заедно великолепно и плодотворно по редакцията на този сериозен сценарий, като направихме много важни промени. „Първа кръв“ разказва за времето непосредствено след войната във Виетнам. В миналото, когато американски ветерани са се връщали от война, те са били чествани като герои! Поздравявани с паради и оркестри! Това помага на ветераните да се завърнат към нормален живот в обществото. Но когато се завръщат войниците от Виетнам, те не само са отблъснати, те са демонизирани. Америка се отнася с тях като с група загубеняци, нарича ги „женоубийци“ и „детеубийци“. Те бяха унижени! Завърнаха се в Америка, за да видят, че там няма място за тях. Така че, за съжаление, много насочиха дулата срещу себе си. Да - те се самоубиваха. Статистиката за самоубийствата сред тях беше изключително печална и висока. В моя филм, отношението към Рамбо от страна на шерифа-селяк и неговите подчинени е еманация на отношението на Америка към завърналите се ветерани от Виетнам. Така че, скъпи български приятели, изпращам ви моите най-добри, искрени и топли пожелания. Седнете и се насладете на филма ми „Рамбо: Първа кръв“. Присъединяваме се към призива на чаровния и неуморим Тед Кочев! Гледайте „Рамбо: Първа кръв“ ДНЕС – 20 март, от 16:30 часа, в кино „Люмиер“! ... още »
Джоу Дзъян: „Исках филмът да отразява действителността, но посредством хиперреален визуален изглед“Ян Хуа и Мяо Уей са щастливо семейство, което живее в градчето Ухай, заобиколено от изумителните пустинни пейзажи на Вътрешна Монголия. Въпреки всичко съпругът Ян Хуа изпитва напрежение заради финансовите различия между неговото семейство и това на съпругата му. Заедно с приятеля си Луо Ю той започва бизнес с кредити, но за съжаление, начинанието се проваля и Ян Хуа е затрупан с дългове. Един ден семейството му, приятелите, събирачите на дългове и длъжниците се появяват един след друг, лишавайки го от малкото достойнство, което му е останало…Режисьорът на „Ухай“ Джоу Дзъян е носител на отличия от кинофестивалите в Токио и Тайпе с предишния си филм „Старият звяр“, а „Ухай“ бе удостоен с Наградата на ФИПРЕССИ на фестивала в Сан Себастиан. София Филм Фест се свърза с Джоу Дзъян, който понастоящем е в провинция Анхуей в Китай и работи по следващия си сценарий. В превода помага Ини Тиен от екипа на филма.„Ухай“ е вълнуваща история за развитието на това, което в България наричаме „див капитализъм“, и за начина, по който той се отразява на човешките съдби. Какво беше вдъхновението за филма?Чух от приятел една история за китайска двойка от средната класа. Заради финансовата криза съпругът почти убил жената, което е ситуация, подобна на тази в кулминацията на филма. Историята ме вдъхнови, но като изключим това, сценарият е напълно различен. Когато чух за това действително събитие, най-много ме порази желанието на хората – желанието за материалното може да докара човек до толкова крайни постъпки и решения спрямо живота... Исках посредством този филм да се върна назад и да преосмисля какви са проблемите на днешното общество и да поразсъждавам върху човечността.Това е вторият ви филм. Предишният също се занимава с подобни проблеми. Темата е важна, защото през последните 30 години в Китай се наблюдава много бързо и буйно развитие на капитализма. Ако трябва да назовете какво се е променило в ценностите и манталитета на хората, как бихте го определили с една дума, с едно изречение?Бързият икономически разцвет има два аспекта. От една страна, действително, материалният живот носи удобство и по-добро качество на живот на хората. От друга страна обаче това кара все повече хора да преследват икономическа печалба, да живеят в система от ценности, ориентирана към парите. Така че колкото повече желанието се разширява, толкова повече хората са изгубени, объркани и страдат. Когато подобно нещо се случи в едно семейство, в една семейна система, може да има крайни последствия. В днешно време се случват все повече такива истински истории. Затова исках да направя такъв игрален филм, но основан на действителна история като тази, за да се фокусирам върху манталитета на хората днес.Поразителен е начинът, по който този филм напомня на други художествени произведения от съвременната китайска култура. В частност си мислех за книгите на Ма Дзиен. Как се възприемат подобни филми в Китай и извън него?Досега филмът е показван само на филмовия фестивал в Сан Себастиан през септември миналата година. Доколкото успяхме да разберем онлайн, публиката изглежда го е харесала заради визуалния му подход и историята е разтърсила зрителите, разбира се. Сега те по-добре разбират какво се случва в Китай, как обсебеността от материалното докарва хората до такива крайности. Що се отнася до китайската публика, отзивите изглеждат много подобни, но тук хората разбират филма по-добре, защото живеят в страната. Например, един мой приятел гледа филма преди няколко дни и каза, че напълно разбира защо героите постъпват така…Пейзажът играе важна роля във филма, особено паркът с динозаврите… Тази история би могла да се случи навсякъде, не само в Китай, но и навсякъде в Китай. Как избрахте точно това място и защо?След като завърших сценария, исках да намеря място, което изглежда сюрреалистично, което има такава визуална атмосфера. Исках тонът на филма да е вълшебен. Исках филмът да отразява действителността, но посредством хиперреален визуален изглед, който да разказва тази почти налудна история. Градът тук е много близо до града, където заснех първия си филм, „Старият звяр“. А е и много близо до родния ми град. От центъра на град Ухай можеш да стигнеш до пустиня, езеро или планина в рамките на половин час. Ухай е много малък и идеален за снимки, защото не отнема дълго да се придвижиш от едно място на друго. Паркът с динозаври в пустинята е изцяло изграден от нас, когато започнахме да се готвим за филма. Нямаше го преди този филм. Опитахме се да създадем това, което си представях за филма. И резултатът е много свързан с тая вълшебна атмосфера, която търсехме.Гледайте „Ухай“ ДНЕС – 20 март, от 13:30 часа в Дома на киното. Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg.Днес завършва и късометражният конкурс на 25-ия СФФ с прожекция на филма „Танда“ на Теодора-Косара Попова. Всички късометражни филми също могат да бъдат гледани в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
В търсене на непрофесионален актьор с автентично излъчване, телевизионен режисьор попада на Иван в бюрото по труда. Хрисим и тих човек, загубил работата си и готов да изтърпи какво ли не, той става повод или пък жертва на поредица от злини и манипулации. Новият български филм „Житие“ е последната творба на Красимир Крумов – Грец, заснет от двама сърежисьори - Георги Стоянов и Войчех Тодоров. В главните роли са Иван Бърнев, Малин Кръстев, Надя Керанова и тийнейджърът Ивайло Савов. Войчех Тодоров, сърежисьор и оператор на филма разказва за „Житие“ непосредствено преди премиерата на филма в рамките на 25-ия София Филм Фест.„Житие“ е филм с дълга предистория. Каква е тя? Свързана е преди всичко със сценариста на този филм - Красимир Крумов - Грец. Този киноразказ трябваше да е наша съвместна работа. Ние се познавахме още от студентските си години във ВИТИЗ. Аз снимах режисьорския му дебют „Екзитус“. После снимахме още два филма – „Мълчанието“ и „Забраненият плод“. Имаше период, в който решихме отново да работим заедно и имахме два проекта, които, уви, не намериха финансиране в НФЦ. Тогава Грец се обърна към един свой по-стар проект от началото на 90-те. Той беше подкрепен от НФЦ, но в тежките години на хиперинфлацията и бюджетът, отпуснат тогава на филма, беше „изяден“ от нея. Грец се върна към сценария след години. Частично го преработи, осъвремени го и този сценарий отново получи подкрепата на комисията.„Житие“ е опит да се представи историята на един почти свят човек. Разбира се, нашият герой не е светец в прекия смисъл на думата - това е историята на един съвременен работник, който е загубил работата си. Разказът е вид философска притча. Трудно ми е да говоря за този проект, защото създаването му беше доста сложно. Понеже Красимир Крумов е много силна личност, цял живот изповядващ авторското кино. И автор на много книги. Той беше автор, който следваше своя път и много трудно се влияеше от външни фактори. Нашето сътрудничество започна така - той разговаряше с мен като с оператор, не по драматургичната част, а за всичко, което касае изображението. Тоест, моите разговори с Грец по време на подготовката на „Житие“ бяха все около изображението. Аз се опитах да подскажа някакви решения, касаещи чисто драматургични проблеми, които Грец трудно приемаше. И разбрах, че новото ни сътрудничество след тази пауза трябва да почива главно върху разговора за изображението. Но така се случи, че Грец ненадейно почина. И с продуцентите стояхме пред доста трудния въпрос какво да правим. Дали да продължим този проект и как. Стигнахме до извода, че Грец толкова дълги години е чакал да направи този игрален филм. Игралните му проекти не са никак много, а той беше много активен човек, независимо че малко засне, написа десетки сценарии и книги. Ясно ни беше, че това няма да бъде филмът на Грец, но решихме, че ще бъде филм по Грец. Бързо разбрахме, че ние не можем да го имитираме, а трябва да направим филма, както ние го разбираме и чувстваме. Под „ние“ имам предвид режисьора Георги Стоянов и продуцентите, които доста активно участваха. Първо трябваше да намерим общ знаменател за всички нас. Да отидем на снимачната площадка със сценарий, който всеки от нас е убеден, че не е компромис. А сценарият на Грец беше труден. Той беше изпълнен със загадки и отворени епизоди, които само Грец знаеше как да реализира.Тоест задачата никак не е била лесна.Аз, пристъпвайки към работата по филма, не бях докрай убеден, че мога да съм сърежисьор на филма. Но, слава богу, се убедих, че намираме ключ. Започна този филм да се ражда в главата ми по някакъв начин. Отпаднаха най-загадъчните и откъснати от реалността епизоди от сценария. Ние приземихме този филм, направихме го по-реалистичен, опростихме разказа...Как работеше режисьорската двойка? Имаше ли сблъсък на версии и разбирания?Георги Стоянов е в мъдър, зрял период от живота си. С огромните култура и опит, които притежава, и с дистанцията заради възрастта си страшно помогна на филма. По изключително деликатен начин модерираше процеса. По-активен беше преди снимачния период. Той сякаш лееше олио върху бурното море. Успокояваше ни. Николай Тодоров, единият от продуцентите, също активно участваше в писането на работната книга. Георги Стоянов създаде прекрасен баланс. Докато ние бълвахме идеи, той анализираше и подреждаше. Аз имах много безпокойства какъв филм трябва да направим… В първите филми на Грец героите бяха все интелектуалци - писател, психиатър, градски тип хора. В един момент той беше усетил, че е започнал да открива силата, ведростта и добрината на обикновения човек. Грец е от село и се отнасяше към корена си с огромно уважение. Аз, снимайки филма, търсех малко по-широк мащаб. По-голямо обобщение. Интересуваше ме тайната на добротата в човека въобще.Казват, че „Житие“ е филм за силата на доброто. Но на мен ми се струва, че е още повече за силата на злото, на манипулацията. Блажени кротките, но дали те не предизвикват злото? Като че героят на Иван, със своите безкрайни търпение, желание да помогне и доброта изважда най-лошото от хората наоколо си?На мен ми се искаше в този филм да няма прости решения и пътища. Да, Иван страдаше. С опитите си да помага и с това негово стоическо поведение той предизвика купища злини. Но пък благодарение на него младият ни герой се връща при баща си, а бащата намира някакъв смисъл извън правенето на евтини телевизионни продукции. Исках да няма прости отговори. Финалът, мисля, е дори леко циничен. Този завършек си е Грецов. И ние с Георги много го харесахме.Премиерата на „Житие“ е УТРЕ – 21 март, от 20:30 часа, в кино „Люмиер“. Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
„Винаги съм обичал в София по лични и сантиментални причини. Дядо ми по бащина линия е живял дълго време и е починал в София, баща ми е роден в къща в полите на Витоша. Друга причина е, че публиката на фестивала познава повечето ми филми. В София чувствам по-голяма отговорност към публиката и съм бил много по-нервен от където и да било другаде, с изключение на Сърбия.“„През последните години София Филм Фест порасна и се превърна в най-важният на Балканите. И понеже знам с колко малко средства работят организаторите, за да постигнат това, мога само да ги поздравя за техния продължаващ и днес голям успех.“„Ние тук на Балканите все още не сме съвсем наясно относно собствената си идентичност. Податливи сме на митове и преувеличаване на собствената си историческа значимост (примерно: „Ние сме най-умните и най-красивите”, „Ние имаме дух, а другите не”)... Все още не сме се освободили от много погрешни схващания, които ни оковават, дърпайки ни като затворническо гюле на верига.“Това са думи на отишлия си на 25 септември миналата година гений на балканското и европейското кино Горан Паскалевич, взети от интервюта, които през годините е давал за фестивалния вестник на София Филм Фест. Освен световно признат кинотворец и носител на редица награди, сред които през последните години и Наградата на София на Столичната община (2014) и Специалната награда на ФИПРЕССИ Платиниум по случай 90-годишнината на организацията (2017), Горан Паскалевич беше човек, който винаги предугаждаше с филмите си накъде се движи светът, винаги с крачка напред. Той беше способен да разкаже китайска притча в провинциална Ирландия, говорейки всъщност… за Милошевич („Как Хари се превърна в дърво“). Той заговори за фалшивия оптимизъм след югославските войни преди всекиго другиго („Оптимисти“). Той създаде първия филм след косовския конфликт, показващ сърбите и албанците преди всичко като хора, изправени пред реални (често идентични) проблеми, напук на политическата пропаганда и от двете страни („Меден месец“)… Или ако се върнем още по-назад в творчеството му – вече признат като име в киното, той не се посвени да рискува собствени средства и да създаде (заедно с Любиша Самарджич) може би най-правдивият, най-поетичен (по тъжния начин) и най-отдалечен от това, което очаква Западът, балкански филм на ромска тематика („Ангел-хранител“, където легендарният Шабан Байрамович изпява една от най-искрените и докосващи сърцето ромски балади в историята на музиката)…Миналия март Горан Паскалевич беше поканен на София Филм Фест, за да представи последния си филм „Въпреки мъглата“. По причини, които всички знаем, това посещение (както много други) се осуети, а само няколко месеца по-късно големият режисьор и дългогодишен приятел на фестивала си отиде.„Въпреки мъглата“ (копродукция между Сърбия, Македония и Италия) разказва за Мохамед - бежанец, чиито родители са се удавили, след като гумената им лодка потъва малко преди да достигнат бреговете на Италия. Момчето намира подслон при семейство, което е загубило детето си. В лицето на Мохамед те се опитват да намерят утеха и по някакъв начин да заместят рано починалия си син Марк. Валерия и Паоло все по-често започват да се сблъскват със съпротива както от околните, така и от страна на собствените си роднини, които не приемат решението им да задържат момчето. Последният филм, създаден от Горан Паскалевич, е история за един свят, който все повече потъва в ксенофобската мъгла.Гледайте „Въпреки мъглата“ ДНЕС – 19 март, от 18:30 часа в кино „Одеон“! Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg.Филмът ще бъде представен от генералния секретар на Международната федерация на филмовите критици Клаус Едер, чиито думи за личността и творчеството на Горан Паскалевич цитираме тук:„Той беше неподкупен и точен хроникьор на своето време. Като в „Меден месец“ – филм, който разказва за мечтите на две млади двойки, които очакват по-добър живот от Европа - Австрия, Италия - и чиито мечти са разбити още на границата. Като във „Въпреки мъглата“, разказващ за малолетните бежанци, които, оставени без родителска грижа, днес се скитат из Европа. Неговите истории са тясно свързани с историята на неговата страна и това го прави истински европейски режисьор. Един от най-добрите.“ ... още »
Легендарният филм на Луис Бунюел „Дневна красавица“ е включен в мартенската програма на СФФ с уникална възможност да бъде видян отново на голям екран. Това е шанс за среща с младите Катрин Деньов и Мишел Пиколи, като не забравяме, че филмът е удостоен със „Златен лъв“ във Венеция през 1967 година, а сценарият му е дело на Жан-Клод Кариер, един от носителите на Наградата на София на Столичната община.Севрин е красива млада жена, която живее със съпруга си, с когото никога не е имала физически отношения. Във фантазиите си тя си представя различни садо-сексуални срещи. Когато разбира, че нейна позната работи като проститутка, тя също отива в публичен дом, където прекарва следобедите, а вечер се прибира при съпруга си. Първоначално срамежлива и неотзивчива, постепенно тя се отпуска и става любимка на много клиенти. В живота ѝ настъпва обрат, когато дребният престъпник Марсел се влюбва в нея и я иска само за себе си. В света на Севрин обаче границата между фантазията и реалността невинаги е очевидна.По случай юбилея на София Филм Фест, в специалната програма „СФФ 25“ представяме 25 изключителни кинотворци, които са получили лично Наградата на София на издания на София Филм Фест през изминалия четвърт век. Присъствието на такива светила на световното кино на фестивала, както и самият фестивал, е сред мотивите София да бъде обявен за един от Творческите градове на киното на ЮНЕСКО. Повечето филми в тази юбилейна програма ще могат да бъдат видени единствено в киносалоните! Гледайте филма ДНЕС – 19 март, от 20:30 часа, във Френския институт - кино „Славейков“! ... още »
Гунда е главният герой в този затрогващ черно-бял документален триптих. Тя се грижи за малките си, води ги на разходка из околностите, след което си почива, за да презареди батериите. Тя плахо се приближава към камерата. Дали знае какво я очаква? Какво ли си мисли? Какво мисли за нас? Гунда е едно от няколкостотинте милиона прасета, които живеят на планетата, заедно с милиард глави добитък, представени във филма от две грациозни крави, и над 20 милиарда пилета, чийто представител във филма е едно куцо пиле. С режисьора на „Гунда“ Виктор Косаковски специално за София Филм Фест се свърза Савина Петкова. Всеки един от отговорите му е своеобразно философско есе за света на антропоцентризъм, който сме наложили през вековете – с всичките опасни последствия от това.Как избегнахте третирането на животните като метафора за човешкото?Сложно е. Винаги съм харесвал Робърт Флаерти, но това, което ми причинява болка, е че най-добрите му филми като „Нанук“ или „Мъжът от Аран“ са за ловци или рибари. Интересно е, че дори най-талантливите не обръщат много внимание на това. Но пък Да Винчи и Толстой казват, че да убиеш животно и да убиеш човек е едно и също. Ще мине време обаче, докато хората го разберат. Толстой има кратък разказ за кон и там ние виждаме света през очите на коня. Конят разказва живота си и как вижда хората. Това беше основното ми вдъхновение. Има много хубави филми, но те се фокусират върху това колко жестоки сме ние. Кланици и т.н. Аз реших, че ми е по-интересно не да показвам колко зли сме ние, а да видим какви са животните, кои са те. Това липсва. Ние не ги уважаваме достатъчно. Не обръщаме внимание на страданието им. Убиваме по милиард прасета на година и над половин милиард крави, 50 милиарда пилета на година, над трилион риби на година. Дори не се замисляме, че те страдат. Не се замисляме, че когато пием капучино, отделяме телето от майка му и ѝ взимаме млякото. Не се и замисляме, че е неправилно. Трябва да променим мисленето си.Ние вярваме, че сме най-важни. Аз обаче не мисля, че сме по-важни от което и да е друго същество на света. Слагаме себе си на върха на пирамидата. На какво основание, ако вярваме в еволюцията, слагаме себе си на върха? Еволюцията не спира, тя продължава. След време може да има ново, по-жестоко и по-интелигентно същество, което ще яде нашите малки и ще измъчва нас. Преди да променяме заобикалящия ни свят, трябва да го разберем. Трябва първо да харесваш природата и след това да я променяш. Но не, ние сме решили да господстваме. Грешката май е написана още на първата страница на Библията - „на първия ден Бог създаде светлината, тъмата, водата, растенията, животните и т.н.“ и „на петия ден Бог направи човека да господства“… Защо? Откъде накъде ние ще господстваме? Абсурдно е!Филмът ви говори за личността на животните, което ме подсеща за Дерида, който пише за опасността да сведем животните до абстрактната категория „животинско“ и призовава животните да бъдат индивидуализирани. „Гунда“ го прави и обръща внимание на индивидуалността на всяко животно, особено при крупните планове. С какво крупният план на животно се различава от този на човек? Знаем че граматиката на киното се основава на човешките пропорции.Това е много красив въпрос. Той съдържа друг въпрос. Ако се върнем в началото на визуалното изкуство, трябва да се върнем до картината. Разликата между днешното изкуство и картините е, че художникът първо трябва да избере размерите на платното. Това решение е брутално и е завинаги. Можеш да нарисуваш „Мона Лиза“ само веднъж. Това е размерът. Можеш да я отпечаташ в книга и да се опиташ да постигнеш цвета. Може да постигнеш същите цветове. Това, което обаче променяш, е размерът на картината. Защото имаме оригинал. Когато художникът се опитва да рисува, той има ясна представа за размера на платното. Размерът на платното е твоето послание. Камерата съдържа въпроса „на кого говориш?“ от самото начало. Ако имате снимка на ваш приятел или на бебето си, ще я носите в джоба си. Няма да я отпечатате в голям формат. Защото е бебето Ви и трябва да е до сърцето Ви, трябва да е малко. Напротив, ако смятате, че това е епичен образ за всички ни, ще го направите в друг мащаб.Вземете пещерните рисунки. Ако ги погледнете, те имат два важни елемента. Имат ритъм. Още тогава, а някои от тях са на по 25-30 хиляди години. Но вече имат два важни елемента. Освен ритъм, имат и композиция и уважение към животните! В най-важните ловецът е на колене пред животните. Това включва манталитета, отношението на художника към животните. Има един нидерландски художник от XVII век, Паулус Потер, който прави много интересни картини на животни и хора с тях. Хората обаче не гледат към зрителя. А животните – да. Той ги смята за личности. Човекът си зяпа някъде. Животните гледат към него. Сега бихме казали, че гледат камерата.Този процес - как виждаме животните, как ги композираме, как избираме разстоянието от тях - е много стар въпрос. Бих казал, че киното е любовна връзка. Операторът и персонажът са във връзка. Ако направиш грешна стъпка, ако прибързаш, ако твърде много се приближиш, може да унищожиш връзката. Ако пък твърде много се отдалечиш, може да я загубиш. Винаги трябва да усещаш какво е правилното разстояние между теб и партньора ти в любовта. Същото е с камерата, същото е със зрителите. Зрителите го усещат - те играят ролята на камерата, когато гледат филм. Въпросите ви са много интересни и са за дебела книга, не за кратко интервю.Гледайте „Гунда“ ДНЕС – 19 март, от 18:30 часа в Културен център „G8”! Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
