ПРЕДСТАВЕН лично от Майкъл Пейлин пред публиката в Дома на киното„ЖИВОТЪТ НА БРАЙЪН“ е може би най-известният игрален филм на „Монти Пайтън“. Той със сигурност е най-амбициозният и предизвиква най-сериозни противоречия, включително обвинения в богохулство. Протестът на различни религиозни групи преди 40 години е толкова силен, че филмът е забранен за показ в някои държави. „Това е новото пришествие на Брайън, а ние сме тук, за да подарим на света нова доза смях“, споделят неуморните „питони“, които все още са сред нас. „Действието в „Животът на Брайън“ може да е част от историята преди 2000 години, но то е и огледало на нещата, които се случват днес в света. Само дето е смешно!“Интересна подробност от създаването на филма е фактът, че председателят на EMI лорд Делфонт решава да прочете сценария преди началото на снимките – и никак не го харесва! Той си „измива ръцете“ като се оттегля от проекта – и „Монти Пайтън“ спешно трябва да съберат 2 милиона долара, ако искат да реализират идеята си. Тогава Ерик Айдъл решава да се обади на Джордж Харисън – най-богатият човек, когото познава – и след като бившият „Бийтълс“ се посъветва със своя бизнес мениджър в Щатите Денис О’Брайън, те решават да се включат във финансирането на филма. Така се създава продуцентската къща HandMade Films, благодарение на която са реализирани няколко класически британски творби от 80-те години – „Животът на Брайън“ на Тери Джоунс, „The Long Good Friday“ на Джон Макензи, „Бандити на времето“ на Тери Гилиъм, „Мона Лиза“ на Нийл Джордан и др. Както казва самият Джордж Харисън, искрен почитател на „Монти Пайтън“, „Когато нещо е наистина много добро, то заслужава да бъде направено!“Историята на София Филм Фест от самото си начало е свързана неразривно с „Монти Пайтън“ и техните филми – през годините сме представяли на публиката у нас всички техни творби (почти), а наши специални гости са били Тери Джоунс, Майкъл Пейлин (който снима в България епизода „Eastern Delight“ от документалната поредица „Новата Европа на Майкъл Пейлин“) и Тери Гилиъм и всички те са получили Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното! ... още »
Павел Г. Веснаков завършва Нов български университет като студент на Георги Дюлгеров. Първият му филм е късометражната драма „Влакове“ (2011). Третият му късометражен филм Чест получава Голямата награда на международния кинофестивал в Клермон-Феран. Следващият му късометражен филм „Зевс“ е носител на Голямата награда на кинофестивала в Брест, Франция.Пълнометражният дебют на Павел Г. Веснаков „Уроци по немски“ е единият от двата български филма в Международния конкурс на СФФ тази година. Филмът ни среща с избухливия Никола, който след края на пробацията си планира да напусне с приятелката си страната. В последните дни преди пътуването той се опитва да се помири с близките, с миналото си и със самия себе си.Как се роди „Уроци по немски“?Работата за първи пълнометражен игрален филм е и много емоционална. Като човек, който не разполага с толкова много опит конкретно в разказването на история във формат час и половина, през цялото време бях изпълнен с колебания дали взимам най-добрите решения, дали правя най-доброто, на което съм способен. Но когато започна самото снимане, тези съмнения останаха на заден план. И единственото нещо, което имаше значение, беше дали реално се случва някакво преживяване пред камерата или просто се документират неща, които нямат никаква художествена стойност. Правенето на филми поставя авторите в деликатна ситуация – всеки един момент да бъдеш на ръба на провала, но ако човек успее да преодолее страха, изпитва и творческата свобода.„Уроци по немски“ е филм за втория шанс, задава въпроса възможен ли е втори шанс в живота и как той може да бъде постигнат. Тази тема е любима на киното. Вас с какво ви привлече?Харесва ми, че има елемент на нещо изповедно в него. Героят е поставен в такъв момент от живота си, в който трябва да си даде равносметка за всичко, което е постигнал, и онова, което не е направил. Това го кара да разкрие себе си, да се отвори като човешко същество. Като автор аз се чувствах по същия начин, правейки филма с идеята, че споделям нещо, което ме притеснява; разсъждавам върху сюжет достъпен за много хора, които живеят в България, в това общество, в което и аз живея.Във филма ви Юлиан Вергов е неузнаваем. С това си превъплъщение печели наградата за главна роля на фестивала в Кайро. Как изградихте образа на Никола?Цялата ми работа с Юлиан Вергов е плод на нашето приятелство. Когато пренаписвах финалната версия на сценария, аз вече знаех, че той ще изпълнява ролята и начинът, по който си представях всичко, вече беше много конкретно свързан с неговата личност и с неговите професионални качества. С актьорите не сме се водили плътно по сценария, а по-скоро сме гледали дали това, което се случва пред камерата има някаква истинност в себе си, дали може да му повярваш. Затова когато има диалози във филма, те винаги са в един кадър. С монтаж не мога да помогна по никакъв начин на образите на героите. Или това, което се случва, се е случило наистина и те са го преживели, за да може зрителите да го съпреживеят, или просто не се е получило. Това беше един огромен риск, който поех и с помощта на Юлиан, който присъства във всеки кадър на филма, успяхме да изградим този стил.Гледайте „Уроци по немски“ на 13 март, събота, от 20:30 часа, в кино „Люмиер Лидл“. ... още »
Истанбул. Наши дни. По-точно 26 октомври 2020 година (датата е ситуирана леко напред във времето, тъй като филмът е завършен няколко месеца преди настъпването й, и е взета директно, признава режисьорката, от класиката на Робърт Земекис „Завръщане в бъдещето“). Малки улички, клаустрофобия, полицейски хеликоптер, натрапващ се (и визуално, и звуково) при най-малкото съмнение за нещо противодържавно; млади момичета и борбата им за свободно себеизразяване чрез изкуството на танца, сирийски бежанци, деца на сирийски бежанци, тайни куиър партита и въобще партита (които днес така и така са на ръба на закона, макар филмът да е завършен преди пандемията), протести за правата на жените, смартфони, заснемащи всичко, незаконно рушене и незаконно строителство, насилствена промяна на облика на крайните квартали… Един чудовищен метрополис-колаж, за чиято мащабност въобще не се говори директно – през цялото време ние виждаме (и чуваме, звукът в този филм е изключително важен) само в радиус от няколко метра, но чувстваме ритъма и аритмията на този огромен капан за хора със собственото си тяло.Във филма се разказват историите на четирима герои, постепенно усукващи се взаимно посредством връщане към вече преживени от нас, зрителите, ситуации – но всеки следващ път от различен ъгъл. Като стъпки и движения на танц, който още не владеем. Азра Дениз Окяй обаче го владее майсторски, макар това да е едва първият ѝ пълнометражен филм. И ако си мислите, че да се снима такъв филм по улиците на Истанбул (особено след 2016) е нещо обичайно или лесно, самата авторка на филма разказва за свой сблъсък със силите на реда, които, след като се легитимира пред тях като режисьор, вземат думите й толкова насериозно, сякаш им е казала, че е астронавт. Изключително смел и майсторски филм, който дава обективен поглед върху ситуацията в Турция днес, без да издига плакати, а със силата на голямото изкуство.Азра Дениз Окяй има корени от България и Туркменистан, живяла е и във Франция, където завършва филмово изкуство в „Сорбон-Нувел“. Занимава се с фотография и с музика (нейни са клавирните импровизации в началото на филма) и се интересува от мултикултурния аспект на обществото в съвременна Турция – също тема, която на официално ниво се избягва през последните години. „Призраци“ е истински шедьовър, който вече беше оценен по достойнство на фестивалите във Венеция (Награда на международната седмица на критиката) и в Анталия.Гледайте филма на 13 март, събота, от 18:00 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 14:00 часа, в Дома на киното. ... още »
Може ли любовта да съществува в условия на постоянно наблюдение? Възможно ли е първото влюбване да разгърне своята сила в свят, продължително лишаващ обитателите си от лично пространство, в институция, която ги пази колкото от трудностите навън, толкова и от самите тях? Според Иван Икич киното не само може, но и трябва да служи за пример за равнопоставени възможности и филмът му „Оазис“ заслужено се превръща в един от най-важните филми за 2020… Героите на „Оазис“ – трима младежи от дом за хора с интелектуални затруднения в покрайнините на Белград – са създадени да бъдат възможно най-далечни от характера и манталитета на самите актьори (избрани сред обитателите на същия дом) и това осигурява запазване на тяхната идентичност от присвояване и от превръщането на живота им в спектакъл за публиката. Това е важно да се уточни, тъй като филмът печели от липсата на естетизация една непосредственост, която се движи само и единствено от героите и конфигурациите, в които сами влизат. Предварителната подготовка с актьорите включва няколко месеца съвместна работа с тях, консултации относно частите от сценария и степента на комфорт – изобщо гъвкавостта на работния процес прави от „Оазис“ ангажиран филм, който умело избягва както клишетата, така и капаните на други продукции, включващи хора с увреждания. „Оазис“ успява да изгради доверие – както между снимачния екип и тримата актьори, така и от страна на зрителя – и дълбока интимност, в която всеки да се почувства поканен и дори приобщен. Поради тази си характеристика филмът може да обезвреди иначе проблематични образи (като тези на белези от самонараняване) и трудно смилаеми наративни решения (като финала ала „Ромео и Жулиета“), които да останат включени в органичното му цяло – приветливо, разбиращо, смело. Макар да е едва вторият пълнометражен игрален филм на Икич, той вече изглежда като културно-историческо събитие в собствената си репрезентационна традиция.Савина Петкова, за БКОИван Икич за „напълно непознатия Друг“ в „Оазис“:„Не исках да правя такъв мизерен източноевропейски филм за маргинализирани хора. Исках да създам нещо съвсем друго и мисля, че го постигнах - до степен, в която зрителят да се озове в един неповторим свят, с неповторими човешки чувства и желания. Нещо като приказка или шекспирова драма. Изгубеният рай... Нещо, което сме имали, но напълно сме разрушили, и сега е пълна пустиня, емоционална пустиня… Нашият свят е изграден върху сегрегация. От самото начало на цивилизацията. Сегрегацията е в ядрото на всяко общество. Да разделяш класите, да разделяш нациите, да разделяш расите. Нашето общество така функционира: нужен ти е Другият, за да изградиш своя идентичност. Конкретно що се отнася до младежите в нашия филм, този свят дори е скрит от останалата част от обществото. Ние не знаем, че той въобще съществува. Така че не е същото като с Другия в смисъла на „другата нация“, „другата класа“. Това е напълно непознат Друг, ти въобще не подозираш за него. Това е и една част от нашето общество, която няма глас, защото никой в тези институции не може да напише книга за себе си или да направи филм за живота си, да разкаже на света как той вижда своята реалност - и другите хора, останалите да могат да вземат отношение, да споделят своето виждане или по-добре да разберат техния свят. Невъзможно е заради липсата на способности на хората от такива институции да напишат книга или нещо подобно. Но социалните медии малко промениха това. Сега те могат да общуват с външния свят много по-лесно, което помага на всички тях – зная това от опит. Много добре се оправят със смартфони и компютри, за да могат да общуват с външния свят. Струва ми се, че технологиите в тази ситуация помагат да им се даде глас към другите, отвън. Което доскоро беше невъзможно.“Гледайте филма на 13 март, събота, от 20:30 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 16:00 часа в Дома на киното. ... още »
Angry Birds: ФилмътСъбота и неделя: 11:00Том и ДжериВсеки ден: 16:30Двете страни на чудесатаВсеки ден: 18:45Събота и неделя: 14:20ПреводачитеВсеки ден: 20:50 ... още »
